В древни времена са нарекли карамфила „цветето на Зевс” или „божественото цвете”. Древногръцки мит разказва за появата на карамфила…
Веднъж богинята Диана (Артемида), връщайки се изключително раздразнена след неуспешен лов, срещнала по пътя си красив пастир, който свирел на флейтата си весела мелодия. Извън себе си от гняв тя упрекнала бедния човек, че той е подплашил дивеча с музиката си и разярена го заплашила, че ще го убие. Младежът започнал да се оправдава, да се кълне, че не е виновен и умолявал богинята за пощада. Но Диана била толкова вбесена, че не можела да разсъждава трезво. Нахвърлила се върху пастира и извадила очите му. В този грозен момент тя дошла на себе си и осъзнала пълния ужас на злодеянието. Тогава, за да увековечи тези, така жално гледали към нея очи, тя ги посяла в земята и тутакси от мястото поникнали два красиви червени карамфила, напомнящи с цвета си за пролятата кръв…
Всъщност цветето е сързано с редица кървави събития в историята. В културата на Новото време карамфилът се е разглеждал като „цветето на огъня” или „цветето на борбата”. Красивото растение е изиграло интересна роля и в някои важни за историята на Франция моменти. Първата поява на цветето в Европа се отнася към времената на Св. Луи IX през 1270 г. То е донесено след последния кръстоносен поход, когато френските войски дълго са обсаждали Тунис. Сред кръстоносците се разразила ужасна чума. Хората умирали поголовно и всички усилия на лекарите да им помогнат отивали напразно. Св. Луи бил убеден, че в природата трябва да съществува „противоотрова” за тази коварна болест. Той имал завидни познания за билките и лечебните растения, и решил, че в страна, в която хората често страдат от тежкото заболяване, по всяка вероятност има и лекуващо я растение. Вниманието му било привлечено от непознато, прелестно цвете. Неговата красива окраска и специфичният му аромат, накарали Св. Луи да предположи, че именно това е растението, което му трябва. Той заповядал на подчинените си да наберат колкото се може повече карамфили, да направят от тях отвара и да лекуват с нея заболелите. Напитката имала небивал ефект и много скоро епидемията била потушена. За съжаление обаче тя не помогнала на краля, когато чумата поразила и самия него, и Луи IX издъхнал в тежки мъки…
Карамфилът бил любимото цвете на принц дьо Конде (Луи II дьо Бурбон). Благодарение интригите на кардинал Мазарини принцът е арестуван и хвърлен в затвора. Там, под прозореца му растяли карамфили…За щастие съпругата на Луи II не е стояла безучастна и е подела въстание. Принцът бил освободен. От тогава червеният карамфил става емблема на привържениците на Конде и Бурбоните, от които той произлиза.
По време на Френската революция през 1793 г. невинните жертви на терора, които отивали на ешафода, се украсявали с червен карамфил и по този начин показвали, че умират за своя крал.
Когато френск
ите жени изпращали мъжете си на война, те им поднасяли букети от червени карамфили, изразявайки по този начин желанието си любимите им да се завърнат невредими. Войниците вярвали в чудотворната сила на цветето и го носили като талисман.
Подобен обичай са имали и италианците. Карамфилът е считан за защитен амулет и в Испания, но там е имало и друго интересно приложение на цветето. Красивите испанки тайно и безмълвно са се уговаряли с възлюбените си да се срещнат, украсявайки деколтетата на роклите си с различни цветове карамфили.
ите жени изпращали мъжете си на война, те им поднасяли букети от червени карамфили, изразявайки по този начин желанието си любимите им да се завърнат невредими. Войниците вярвали в чудотворната сила на цветето и го носили като талисман.Подобен обичай са имали и италианците. Карамфилът е считан за защитен амулет и в Испания, но там е имало и друго интересно приложение на цветето. Красивите испанки тайно и безмълвно са се уговаряли с възлюбените си да се срещнат, украсявайки деколтетата на роклите си с различни цветове карамфили.
В Белгия карамфилът е бил смятан за цветето на бедните или простолюдието, а така също и за символ на домашното огнище.
В Англия и Германия дълго време са смятали карамфила за символ на любовта и чистотата, за което разказват народните легенди, а така също произведенията на Уилям Шекспир. За Гьоте цветето е било олицетворение на приятелството и устойчивостта. Карамфилът е възпян в безсмъртните картини на художници като Леонардо да Винчи, Рафаело, Рембранд, Рубенс, Гоя…
10:48 | Author: ina
Нарцис бил много хубав младеж, в който всяка жена се влюбвала, щом го погледне. Това се случило и на нимфата Ехо, която се влюбила от пръв поглед в красивия момък. Но той я отблъснал. Тогава тя се помолила на богинята на правосъдието Немезида, да накаже Нарцис, като го накара да се влюби в своя собствен образ. Тя чула молбата й и оттогава той ходел всеки ден да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Един ден толкова запленен от самия себе си, паднал в езерото и се удавил...
Дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомана, пълна със солени сълзи.
- Защо плачеш? - попитали ореадите.
- Плача за Нарцис - отвърнало езерото.
- Няма защо да се учудваме, че плачеш за Нарцис - казали те - Всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти съзерцаваше отблизо красотата му.
- Нима Нарцис е бил красив? - попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? - отговорили изненадани ореадите - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?
Езерото помълчало известно време и накрая проговорило:
- Плача за Нарцис, не защото е бил красив, а плача за него, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота...
- Нима Нарцис е бил красив? - попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? - отговорили изненадани ореадите - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?
Езерото помълчало известно време и накрая проговорило:
- Плача за Нарцис, не защото е бил красив, а плача за него, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота...
23:52 | Author: ina
Легенда за КОКИЧЕТО
Легенда за КОКИЧЕТО
Кокичето /Galanthus/ – идва от латинската дума галантус „млечно цвете”. Това цвете се свързва с млякото, като субстанция на живота. Затова в някои области в Чехия, слагат по традиция първите кокичета в храната на кравите. В Германия наричат кокичето ”снежно звънче”, а в Русия -„подснежник” - цветето, което се гуши под снежната покривка и се показва при първите слънчеви лъчи.
Според легендите, когато Адам и Ева били изгонени от Рая, било много студено и прехвръквали снежинки. Те толкова страдали за цветните градини и вечната пролет на Рая, че Бог се смилил над тях и превърнал снежинките в красиви нежни бели камбанки.
10:54 | Author: ina
Легенда за цветето МОМИНИ СЪЛЗИ
Легенда за цветето МОМИНИ СЪЛЗИ
Една стара руска легенда разказва за момините сълзи, които израсли от сълзите на водната княгиня Волхова. Тя пламенно обикнала храбрия гуслар Садко. Но когато Волхова научила за горещата любов на Садко към Любава, излязла на брега, за да послуша за последен път чудесните песни на своя любим. Но тя го търсила напразно по брега, дълго блуждала по поля, по блата и гори, вслушвайки се в звуците на нощта. Накрая сред стройните брези Волхова забелязала два силуета на лунната светлина. Това бил Садко. А до него била Любава. Безмълвна, с наранено сърце гордата красавица се обърнала и тръгнала убита от любовна мъка, за да се скрие в своето студено царство. И само луната видяла как от прекрасните й сини очи се ронели бисерни сълзи. Те падали в меката трева, превръщайки се в бели цветя. Така се появили момините сълзи - символ на красотата на любовта и болката на чистото, нежно, горещо моминско сърце.
В Англия гласи легендата, че момините сълзи растат в гората на онова място, където приказният Леонард е победил дракона. Три дни и три нощи се борил светия Леонард със страшния дракон. А на четвъртия ден ужасното чудовище изчезнало само в гъстата гора, за да не се появи повече никога. Драконът е символ на езичеството, а светецът — на християнството. На това място, където на земята паднали капки от свещената кръв на Леонард, израсли момини сълзи и техните чисти камбанки разнасят победния химн.
Според немска легенда бялата дева с букет момини сълзи, която им се яви в лунна нощ, непременно ще им покаже месторазположението на скритото съкровище.
От XVII век французите отбелязват празника на момините сълзи. Всяка година, в първата неделя на месец май младите отивали в гората за момини сълзи, после с тях украсявали стаите, первазите на прозорците, забождали букетчета върху дрехата си, а след това започвало пиршество и танци. Юношите, поканвайки девойките на танц им подавали букетче момини сълзи. И ако девойката приеме поканата, тя подарява на младежа своето букетче и понякога този скромен подарък ги съединява за цял живот: давайки съгласието си за брак, момичето се закичвало с букетчето момини сълзи от своя любим. От този момент се смятало, че двамата са сгодени. Ако отклонява предложението - тя го хвърляла на земята. Да хвърлиш стрък от нежното цвете под краката си, означавало, че показваш неуважението си.
Според древните римляни момините сълзи са капчици от ароматната пот на богинята на лова Диана, паднали в тревата, когато тя бягала от влюбения в нея Фавън.
В други легенди се разказва, че белите цветчета са израснали от перлите на гердана на Снежанка или че това са фенерчетата на джуджетата.
Според немска легенда бялата дева с букет момини сълзи, която им се яви в лунна нощ, непременно ще им покаже месторазположението на скритото съкровище.
От XVII век французите отбелязват празника на момините сълзи. Всяка година, в първата неделя на месец май младите отивали в гората за момини сълзи, после с тях украсявали стаите, первазите на прозорците, забождали букетчета върху дрехата си, а след това започвало пиршество и танци. Юношите, поканвайки девойките на танц им подавали букетче момини сълзи. И ако девойката приеме поканата, тя подарява на младежа своето букетче и понякога този скромен подарък ги съединява за цял живот: давайки съгласието си за брак, момичето се закичвало с букетчето момини сълзи от своя любим. От този момент се смятало, че двамата са сгодени. Ако отклонява предложението - тя го хвърляла на земята. Да хвърлиш стрък от нежното цвете под краката си, означавало, че показваш неуважението си.
Според древните римляни момините сълзи са капчици от ароматната пот на богинята на лова Диана, паднали в тревата, когато тя бягала от влюбения в нея Фавън.
В други легенди се разказва, че белите цветчета са израснали от перлите на гердана на Снежанка или че това са фенерчетата на джуджетата.
22:53 | Author: inа
Легенда за ЛАЛЕТО
Легенда за ЛАЛЕТО
Според казахския епос в пъпките на лалето е скрито щастието. Дълго време никой не е могъл да разтвори красивото венче. Веднъж го съгледало малко дете. С радост то дотичало до поляната и с нежните си ръчички докоснало цветето. Пъпката се разтворила и голямото човешко щастие литнало по земята. В Узбекистан съществува поверие, че небесносиньото лале, което расте и цъфти в планините, носи щастие.
5:25 | Author: ina
Легенда за цветето ЕДЕЛВАЙС
Живяли някога сестра и брат, Едел и Вайс. Един ден, докато си лежали на някаква поляна, Вайс видял един непознат бял цвят високо на скалите.
Като го видяла, Едел предложила да се покатерят догоре и да го откъснат като подарък за техните родители. Закатерили скалата, с пот се облели техните чела и колкото по-нагоре отивали, толкова по-трудно ставало. Едва успял Вайс да откъсне непознатото цвете, когато усетил, че камъка се изплъзва под пръстите му. Извикал на сестра си, че пада, тя му подала ръка в желанието си да го спаси и двамата полетели в пропастта. На следващата година на мястото, където двамата паднали, поникнало цвете, което в памет на децата кръстили ЕДЕЛВАЙС.
22:52 | Author: ina
Легенда за цветето МАРГАРИТКА
В днешно време почти всяко момиче, което иска да разбере дали харесваното от нея момче я обича, къса цветчетата на маргаритката и тихо мълви: "Обича ме, не ме обича."
Обичаят да се късат листенцата на маргаритката датира още от древни времена, когато тя се е смятала за мощен оракул в любовта.
Според стара християнска легенда Божията майка дала на малкия Исус остатъци от ленено платно да си играе. С ножица момчето изрязало малки цветенца, които разпръснало по поляната около къщата. И въпреки, че било още студено, те се превърнали в малки цветчета, носещи радост на хората.
Във френския кралски двор маргаритите били свързани с друга легенда. Дъщерята на
Франциск I, принцеса Маргарита, получила от съпруга си Еманюел Филип Савойски сватбен подарък - кошница с маргарити, изработени от злато и скъпоценни камъни.
Франциск I, принцеса Маргарита, получила от съпруга си Еманюел Филип Савойски сватбен подарък - кошница с маргарити, изработени от злато и скъпоценни камъни.
А според римската митология в маргарита се превърнала нимфата Белида, за да се спаси от набезите на похотливия бог Вертумно.
Легенда за водната лилия
Веднъж Великият Воин решил да остави знак за своите умения и подвизи. Той бил много силен, бърз и ловък. Пуснатите от него стрели летели по-бързо от мълния, човешкото око не можело да проследи полета им. И той замислил да пусне една стрела в небето, като се надявал тя да остане там навеки в памет на неговата сила и ловкост.- Звезди - обърнал се той към небето, - приемате ли моята стрела сред вас, за да остане тя в небесата в знак на моята ловкост и сила?
- Ако достигнеш до нас, какво пък...Приемаме и ще я оставим сред нас – отговорили Полярната звезда и Вечерницата.
Великият Воин натегнал тетивата на лъка си с всичка сила и пуснал стрелата. Тя се извисила в небето, разрязвайки облаците. Като видели това, двете звезди се спуснали да я ловят. Те летели почти със същата скорост като стрелата на Великия Воин и не обръщали внимание на нищо около себе си. Гонейки стрелата, цепели въздуха, но в един миг се сблъскали една в друга. Небето засияло от искри и елмази, които светнали при удара и се посипали към земята.
Великият Воин бил смаян от гледката, но нещо друго го поразило повече. Всички искри, които падали във водата, се превръщали във великолепни цветя.
- Да! Аз не можех да предвидя такъв изход от всичко това. Цветя! Великолепни цветя, това е много по-добре да оставя след себе си на хората.
И днес в езерата цъфтят водни лилии, спомен за силата и ловкостта на Великия Воин.
Легенда за Антуриума
Легендата за Антуриума идва от дълбока древност. Тя разказва, че някога – много отдавна – това цвете е било неземно красива девойка. Живеела тя в малко село край една тропическа гора.Един кръвожаден племенен вожд я поискал за своя жена. На девойката не й харесвал този зъл човек и тя отказала да стане негова жена. Заради нейната непокорност жестокият владетел наредил да изгорят селото й и да я отвлекат. Той смятал, че със сила може да подчини момичето. Красавицата не искала да живее с този мъж. Тя не си представяла своя живот без близките хора, но войните я повели към дома на тиранина. Облекли я в червени сватбени одежди, но по пътя девицата се изскубнала от ръцете им и се хвърлила в буйния огън, който изгарял последните къщи от селото й.
Но боговете се смилили над девойката. Тя не попаднала в пламъците. Превърнала се в красивото цвете Антуриум, което е така изящно като самата нея. А селото на момичето боговете превърнали в гъста, непроходима тропическа гора.
Капчиците влага, които непрекъснато се стичат от листата на дърветата, са сълзите на безутешните роднини, които оцелели по волята на боговете.
Антуриумът цъфти ежегодно – да даде малко радост на близките си. Той е изящен и нежен, но излъчва силата на момичето, което не преклонило глава.
Капчиците влага, които непрекъснато се стичат от листата на дърветата, са сълзите на безутешните роднини, които оцелели по волята на боговете.
Антуриумът цъфти ежегодно – да даде малко радост на близките си. Той е изящен и нежен, но излъчва силата на момичето, което не преклонило глава.
22:59 | Author: ina
Арабска легенда се разказва за двама приятели, които вървели през пустинята.
По някое време избухнал спор и единия приятел зашлевил шамар на другия приятел.
Удареният без да каже нито дума, седнал и написал на пясъка - Днес моят най-добър приятел ме удари!
Продължили напред и стигнали до един оазис, където влезли да се изкъпят.
Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави, но преди да стане късно другаря му го спасил. Когато се посъвзел, грабнал камата си и написал на един камък - Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!
Заинтригуван, приятелят му го попитал:
- Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка, а сега пишеш върху камък?
Засмян, другарят му отговорил:
- Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на СЪРЦЕТО,
от където никой вятър не може да го изтрие...
- Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на СЪРЦЕТО,
от където никой вятър не може да го изтрие...
Притча за бедния човек
Беден човек попитал Буда:
– Защо съм толкова беден?
– Не се научаваш да даваш. – отговорил Буда.
– Ами ако нямам нищо?
Буда отговорил:
– Имаш няколко неща:
Лице, което може да даде усмивка;
Уста, която може да похвали или утеши другите;
Сърце, което може да се отвори към другите;
Очи, с които можеш да погледнеш другите с доброта;
Тяло, което можеш да използваш, за да помагаш на другите.
Така че, всъщност ние изобщо не сме бедни – бедността на духа е истинската бедност.
Приказка за щурците
Знаете ли, че щурците много обичат да се смеят!? Защо ли? Защото така всичко наоколо е по-весело. Усмихват се цветята, дърветата и тревата. В такъв весел и слънчев ден на най-далечната поляна в далечната гора се бяха събрали толкова много щурци, че не се виждаше тревата. Кой на листо, кой на стебло, кой на стрък жълтуша. Какво чакаха не знам, но когато се смрачи най- възрастният щурец каза:
–Три-четири! – и всички засвириха на цигулките си.
Така нежно галеха слуха ми, че се върнах там, където съм родена. В двора на къщата, където пораснах имаше трева и много цветя. А в храста „Златен дъжд” живееше едно щурче. Живееше там и пееше. Денем се радваше на златните цветове, а нощем се радвах аз, когато чувах мелодията, с която ме поздравяваше. Никога не забравях да му благодаря, а то реши да ми разкаже, как е получило златно елече. И така…
Когато щурчето за първи път видяло цветовете на храста, толкова се възхитило, че казало на слънцето:
–Слънчо, ела да видиш колко малки слънца има тук! Щастлив съм, свиря им, а те стават все по-слънчеви. Но нещо ме човърка отвътре и не ми дава
–Какво, щурчо, не ти дава мира? Ти така добре умееш да свириш!
–Все си мисля. – започнал щурецът, – всичко в този храст е жълто- златно, красиво, а аз съм един… такъв черничък и имам големи бузи. Е, бузите не ми пречат да свиря, но такъв черничък…
–Но ти имаш златно сърце, свириш всяка нощ! И тъй като заслужаваш, аз ще ти изплета на два лъча едно златно елече… Да не се тревожиш вече. Почакай да ти взема мерките! Щурецът застана на място. Първо, защото не знаел как се вземат мерки, второ, защото не знаел, че сърцето и душата му са златни и трето – защото ще получи златно елече. „Ей, аз ще бъда най-щастливият щурец на земята!” – помислил си той и засвирил нещо… нечувано до сега! На следващото утро Слънчо се усмихнал и му казал:
–Добро утро, Златноелечко! Ето ти златното елече! И знай, че нищо не остава незабелязано. Той се облякъл и всичко наоколо станало златно… Това е историята, която ми разказа Златноелечко. А аз на Вас. И днес от градината на моето детство чувам смеха на щурчето. А Вие?
–Три-четири! – и всички засвириха на цигулките си.
Така нежно галеха слуха ми, че се върнах там, където съм родена. В двора на къщата, където пораснах имаше трева и много цветя. А в храста „Златен дъжд” живееше едно щурче. Живееше там и пееше. Денем се радваше на златните цветове, а нощем се радвах аз, когато чувах мелодията, с която ме поздравяваше. Никога не забравях да му благодаря, а то реши да ми разкаже, как е получило златно елече. И така…
Когато щурчето за първи път видяло цветовете на храста, толкова се възхитило, че казало на слънцето:
–Слънчо, ела да видиш колко малки слънца има тук! Щастлив съм, свиря им, а те стават все по-слънчеви. Но нещо ме човърка отвътре и не ми дава
–Какво, щурчо, не ти дава мира? Ти така добре умееш да свириш!
–Все си мисля. – започнал щурецът, – всичко в този храст е жълто- златно, красиво, а аз съм един… такъв черничък и имам големи бузи. Е, бузите не ми пречат да свиря, но такъв черничък…
–Но ти имаш златно сърце, свириш всяка нощ! И тъй като заслужаваш, аз ще ти изплета на два лъча едно златно елече… Да не се тревожиш вече. Почакай да ти взема мерките! Щурецът застана на място. Първо, защото не знаел как се вземат мерки, второ, защото не знаел, че сърцето и душата му са златни и трето – защото ще получи златно елече. „Ей, аз ще бъда най-щастливият щурец на земята!” – помислил си той и засвирил нещо… нечувано до сега! На следващото утро Слънчо се усмихнал и му казал:
–Добро утро, Златноелечко! Ето ти златното елече! И знай, че нищо не остава незабелязано. Той се облякъл и всичко наоколо станало златно… Това е историята, която ми разказа Златноелечко. А аз на Вас. И днес от градината на моето детство чувам смеха на щурчето. А Вие?
/автор: Маргарита Павлова/
Миризмата на
омразата
Учителката им казала да носят със себе си торбата където и да отиват, дори и в тоалетната, в продължение на една седмица. Дните минавали и децата започнали да се оплакват от неприятната миризма на развалените картофи. Тези с по пет картофа носели на всичкото отгоре и по-тежки торби.
След една седмица децата си отдъхнали, защото играта най-накрая свършила. Тогава учителката ги попитала как се чувствали през тази една седмица.
Децата започнали да се оплакват колко трудно им било да мъкнат навсякъде със себе си тежките и миризливи картофи. Накрая учителката им обяснила смисъла на тази игра:
– Същото се случва, когато таите в сърцето си омраза към някого. Смрадта на омразата ще отрови сърцето ви и вие ще я носите навсякъде със себе си. Ако ви е трудно да понесете миризмата на развалените картофи за една седмица, представете си какво е да носите отровата на омразата в сърцата си до края на живота си?
Изхвърлете омразата от сърцето си, за да не носите грехове за цял живот. Да прощавате е най-доброто отношение към другите. Научете се да забравяте и да прощавате!
“Дървената купичка”–поучителна притча за родители!
Един болен старец отишъл да живее при сина си, снаха си и четиригодишния си внук. Ръцете му треперели, погледът му бил замъглен, едва ходел. Семейството се хранело заедно, но слабото зрение на дядото и треперещите му ръце правели храненето истинско изпитание.
Зърната се разпилявали по масата, а вземел ли чашата, млякото се разливало по покривката. Синът и жена му се дразнели от неразборията.
– Трябва да направим нещо, не може да продължава така – казал синът за баща си. – Омръзна ми от разсипаното му мляко, мляскането и храната по пода.
Тогава двамата решили да сложат отделна маса в ъгъла за стареца. Така дядото седял отделно, докато останалите се събирали около масата. След като счупил една-две чинии, дори започнали да му сервират храната в дървена купичка. 
Когато семейството поглеждало към дядото, виждали в очите му сълзи. Обръщали му внимание само ако трябвали да му се карат, че е изпуснал вилицата или е разсипал храна…
Когато семейството поглеждало към дядото, виждали в очите му сълзи. Обръщали му внимание само ако трябвали да му се карат, че е изпуснал вилицата или е разсипал храна…
…Един ден преди вечеря мъжът забелязал, че малкото му дете си играе с дървени кубчета на пода.
– Какво правиш? – попитал го той.
– Приготвям дървени купички за теб и мама, за да ви храня от тях, когато остареете – отговорило детето със сладък глас.
Родителите били поразени от чутото и не обелили дума. По бузите им потекли сълзи. И двамата знаели какво трябва да направят. Вечерта синът взел ръката на баща си и внимателно го настанил на общата маса. И той седял на нея с другите до края на дните си. Вече никой не се сърдел, когато дядото изпускал вилицата си, разливал млякото или изцапвал покривката.
11:56 | Author: ina
Според една древна легенда, във всеки човек живеят няколко различни същности - на човек, на звяр, на природа и на огън.Те съществуват едновременно в нас, но се проявяват в различни моменти. Когато изпитваме радост, любов и загриженост – това е същността на Човека. Когато творим, вдъхновяваме и успяваме да накараме хората до нас да се усмихват - това отново е същността на Човека.
Когато същността на звяра, природата или огъня надделеят в нас, те се проявяват под формата на страх, гняв, самота, агресия, завист или ревност - тогава ние сме същества по пътя към Човека.
Легендата разказва, че в един прекрасен ден много хора ще успеят да развият в себе си природата на Човека. И тогава ще настъпи невиждана до сега промяна. В светът, в който живеем ще стане много по-спокойно и по-хармонично.
От този момент нататък, за всички останали ще стане много по-лесно да осъзнаят и съвсеместествено да разкрият своята човешка същност. Това ще се изрази под много и различни форми – например радостта от най-обикновените неща, любовта, свободата, приятелството, хуманност... И това ще бъде началото на един съвсем различен свят – свят на светлина, хармония, творчество и общуване без граници. Свят на радост, осъзнаване и споделяне...
Да се надяваме, че този свят ще дойде по-скоро отколкото сме очаквали.
Вкусът на болката
Един възрастен учител в Индия се уморил от
постоянните оплаквания на ученика си. И тъй,
една сутрин го изпратил да донесе сол. Когато
се върнал, учителят накарал недоволния младеж
да изсипе шепа сол в чаша с вода и после да я
изпие.
– Какъв вкус има? – попитал той.
– Горчив – отвърнал ученикът.
Учителят се подсмихнал, а после казал на младежа да изсипе същата шепа сол в езерото. Двамата отишли мълчаливо до близкото езеро и когато ученикът хвърлил шепа сол във водата, старецът рекъл:
– Пий сега от езерото.
Когато водата докоснала устните му, учителят отново го попитал:
– Какъв вкус има?
– Сладък – гласял отговорът този път.
Тогава учителят седнал до сериозния младеж, който толкова много му напомнял на самия него, хванал ръцете му и казал:
– Болката в живота е шепа чиста сол – ни повече, ни по-малко. Тя винаги остава една и съща. Но горчивината, която вкусваме, зависи от съда, в който се разтваря болката. Затова, когато те боли, можеш единствено да разшириш собственото си възприятие… Не бъди чаша. Бъди езеро.
Комментариев нет:
Отправить комментарий