Честита Баба Марта

Легенди и предания

Легенда за мартеницата

Преди много, много години, от далечните Тибетски планини хан Исперих напуснал родния дом и тръгнал да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Минал той много планини и реки, докато най-накрая спрял в земите на славяните, които го посрещнали радушно. Славянки с бели дрехи му носели бокали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия - плодовете на тая благословена земя. Но на хана не му било весело, че тъгувал за своите близки - за майка си и сестра си Калинка. Седнал той на брега на голямата река и бисерни сълзи покапали по загорелите мъжки бузи, а взорът му се отправил молитвено към слънцето и боговете. И станало чудо. На рамото му кацнала бързокрила лястовичка. На нея Исперих разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли българите, и разказала с човешки глас на Калинка, че брат й има ново царство, че тъгува за нея и праща много здраве.

Зарадвала се Калинка и решила да прати хабер на своя братец. Свила китка от Зеленило, усукала я с бял вълнен конец и възелчета за поздрав сторила - както българите словото пазели, та я пратила по лястовичката. Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на Испериховото рамо. Но от дългия път крилцето му се протрило и алена кръв обагрила вълната. Ханът радостен взел китката, разчел по възелчетата сестринския поздрав, накитил гърдите си с китката и мартеницата грейнала. Оттогава Исперих повелил на народа си: всеки да върже китка от пресукан бял и червен конец и на този ден да се кичи - за здраве и небесен благослов. Туй се случило на първи март и останало до наши дни.

Записал от таврийските българи Николай Ников

Бабомартенска приказка


В едно тъмно килерче, в едно плетено панерче живееха две кълбенца с пухени конченца. Първото беше бяло, бяло, сякаш в снежинки спало. Второто пък - червено, червено, сякаш в зора топено.
Бяха останали двете мъничета от чифт коледни терличета – плетени, топли, червени, избродирани с бели елени... Ала Коледа отдавна мина, стихна огънят в бумтящата камина, звъннаха капчуците, а напоследък по улуците плиснаха новини от южните страни – със следващия птичи полет пристига сияйната Пролет!
- Ами сега! – ревна едното кълбенце. – Поне да бях станало на врабченце палтенце...
- Мхм... Аз пък можех да стана шапка за някоя премръзнала жабка... – второто кимна унило, опашленце-конченце подвило...
- А напролет кой ще тръгне да се топли... – смесиха червенобели вопли.
Плакаха, хълцаха двете кълбета, додето внезапно дочуха някой наблизо да шета. Що да видят – една бабка добричка тупа, подрежда, и то – сам-самичка. И на всичко отгоре – сам-самичка се смее... А за капак – сам-самичка си пее:
Малко остава, малко остава –
слънце изгрява, март наближава!
Март месец, хора, за мене любим е, 

тъй като Марта е моето име...

-

.

Читать дальше”